Write me a story. Write to me beautiful…
Write it to me tender. Write to me the world you see…
Write to me the colors that your eyes reflect.
Write to me about the unspoken words.
Write to me about your wind,
that carries you on its white and bright wings.
Write to me about the sunlight,
that shines through the hair curls.
Write to me about the morning mist,
that moistures the na?ve lips
Write to me about all drops of rain that you will cry.
Write to me about all the times you’ll make me laugh.
Write to me about all songs we’ll not sing.
Write to me about our common shining memories.
Write to me about all dances which we’ll not dance.
Write to me about all your fantasies.
Write to me about all sunsets we’ll not see.
Write to me about the time,
that will carry us through the waves of our lives.
Write to me about all flowers you’ll tear and bring
over to spread all over me.
Write to me about the tiredness of our feet
after we’d have walked our afternoon picknick.
Write me a story.. Just write to me beautiful…
Write it to me tender. Write to me the world you see,
and all the colors that your soul will reflect.
Write me a story…
Повтаряй, повтаряй ми тез нежни думи.
Разтапяй ме, в любов удави ме,
след това съживи ме с устни умели
и накарай ме за тебе да стена.
Люлей, люлей ме в мъжките си прегръдки,
дръж ме в ръцете си, укроти ме.
Искам в теб да утихна смирена
и да ти се отдам изцяло.
Погали, погали ме с кадифените длани,
разгаряй огъня в моето тяло,
обичай ме диво, немислимо първично,
както аз те обичам. Егоистично.
Виж ме сега –
горда, красива, желана.
Недостъпна за други. И теб.
Студена и твърда, такава
съм със сърце от стомана
и лед.
В очите те гледам, не трепвам.
Мислиш си, че ме боли.
Урокът ти ме научи брутално
да искам, да вземам,
а да не давам, нали?
Виж ме сега – не съм сива,
безлична, както ти си втълпи.
Сега съм провокативна.
Арогантна и груба. Бодлива.
За да убивам мечти.
Перфектна машина.
Това ме направи, шлифова
най-нежните ми черти.
И ме превърна в красива Диана
напук на желанието си.
Неискано не бързам, и те чакам.
немислено е да поискаш мислено
И в своите мисли непоискани
се давя без да знам, умишлено.
Умишлено напразно не говоря
макар да искам толкова неща немислени
И неискано горчиво ще си мисля
за туй, що не стига ми немислено.
Умишлено поисках невъзможното,
Немислено поисках теб и утрото,
ала разбрах – действам ли премислено,
неискано ще те загубя, теб и утрото…
И ако при теб вали, то аз съм облак
и вятъра ще мразя, че при теб довя
моите сълзи.
Горчиво твоя нощем стена в съня си
и любовници ми страстни
са моите кошмари, с които всяка нощ се любя
откак се разделихме.
И ако при теб е утро, то аз съм слънце,
и с лъчите свои светли ще събудя
сънените ти очи.
Сладко твоя денем,
Ухая на ванилия и в ароматен облак
те опиянявам и карам да се губиш.
Ала не забравяй кой си ти и аз коя съм.
Две несъвършенства. Коренно различни.
Два пожара гасим всяка вечер в чаршафите.
Недочакани,
недoмилвани ръцете оставят
дири безследни по
телата ни тръпнещи.
Два пожара гасим в светлината на свещите.
Бързаш да вземеш желаното
и ми разбъркваш косата с
търсещите си устни,
а аз треперя под тебе.
Два пожара гасим в тъмната нощ.
В жаждата на своите ласки
те прегръщам търсеща,
трепетна,
нуждата ти да усетя.
Два пожара гасим в изгряващото утро.
Сутринта се разлиства,
а телата болят
от любовта недопита
на двете души обречени.
———————————– EN—————————————————
<<LOVERS>>
Two fires we set up every night in the sheets.
Not waited,
Not caressed our hands leave
Traceless traces all over
Our Aching bodies
Two fires we set up in the candlelight,
You are rushing to take the desired,
And your seeking lips
are stirring my hair,
while I tremble under you.
Two fires we set up in the dark night,
In the thrust of affection
I embrace you seeking and tremulous
To sense your need.
Two fires we set up in the dawn that’s breaking,
The morning is flourishing,
But our bodies hurt of love that remained unfinished
Of the two doomed souls.
В очите ми вали
дъжда на твоето незнание.
Отдай ми се,
до последно, без памет,
разголи се, аз те искам, не бягай…
Искам лицето твое да галя,
да пия дъха ти,
в топлината ти да изгарям…
Искам в мен да стопиш самотата.
Ела, нека истински бъдем!
Една твоя прегръдка, един поглед,
една дума са нужни, за да съм твоя.
Ела, отдай ми се,
бъди мой за поредната вечер, без роля.
Страха забрави, от теб ще изтрия
бръчките на бедите, през които си минал.
Имам много да давам и те желая,
докосни ме, ела,
и люби ме! Без дъх да оставам,
и жаден от мене още да пиеш.
Огорчена душата ти искам
да излекувам с любов, да ти открия
онзи, Възможния Рай!…
Да ти се отдам искам докрай…
Едно с тебе да бъда.
Едно с мене да бъдеш -
едно дихание, едно тяло,
една мисъл, един стон, едно цяло…
Отдай ми се, мили,
до последно, без памет,
разголи се, аз те искам….
…….и чакам…..
Вече ще зъзна
в името на своята гордост.
И сега събличам всичките си дрехи.
Събличам се от теб!
Събличам се!
Гола…
Гола стоя пред тебе.
Треперя
сама
и не изпитвам страх.
Гола
в студа
от думите ни.
Ела де!
Посмей!
Ела си вземи
сърцето обратно!
Ела де,
боли ли?
Или си изстинал?
Гола…
Гола вървя пред тебе
Гола.
Безсмъртна.
Студена.
Ела,
поднеси ми
чашата си
горчива.
До дъно ще я изпия
и ще се опия
от лудостта ми в нея
зарад която ти, клетнико,
вървиш подир мене
гола, невзета…
Много ми се струпа вече.
Прекалено много.
МИсля, че е време за поврат в живота ми.
От снощи насам.
И всичко се роди с една песен.
С песента на болната ми душа.
Правих я цяла вечер, докато разсъмне….
След тази вечер нищо няма да е отново същото.
Замислено доближавам цигарата до устните си. Тялото й е гладко, вдишвам дълбоко и димът прониква в дробовете ми. Усещам как главата ми се замайва. Като в лек транс съм.
Часовникът на стената необратимо отброява секундите на изтичащия ми живот, а аз седя, потънала в ужасното сумрачно мълчание на стаята. Пепелта от изгарящата цигара пада на пода, но не се помръдвам. И защо ли? За да се наведа да я събера? И без това мога да я затъпча в килима и на другия ден да я изсмуча с прахосмукачката.
Погледът ми се рее навън през дъждовната пелена. Капките звънят по стъклата и размазват всичко. Питам се дали не забравих кафеварката включена. Не ми се пие кафе, но по навик си правя. Представих си как бълбукащата пяна излиза навън и се излива на талази върху нагорещената плоча на печката и всичко се набива с миризмата на опечено кафе. Дали тлеят въглени върху плочата?
Комшиите онзи ден така си запалиха апартамента. Малката им дъщеря си играла на „майки и деца” и решила да пече филии на печката с реотани, защото не могла да намери тостера, но ги забравила и те станали на въглени… Завесата се подхванала… Половината им кухня изгоря.
Дъждът навън се се усили. За пореден път дръпвам от цигарата. Не ми се ходи да проверя дали кафето кипи. Не ми мирише на изгоряло, значи има още време. Рамката на прозореца обаче ми стана много неудобна, но не помръдвам главата си. Повтарям си, че трябва да се науча да свиквам с болката. Както направих преди два дни, когато прискрипах пръста си на рамката на прозореца. Идеше ми да крещя. Аз обаче не издадох нито звук. Пръстът ми посиня и след няколко дни му падна нокътя.
Цигарата ми обаче напълно изгоря. В пръстите ми стърчи вече тлеещият фас. Не знам как някои хора обичат да им мирише на стапящ се фас – миризмата е отвратителна.
Чудя се колко ли дълго бих могла да понеса случващото се около мен? Чувствам се празна. Как да се запълня?
Горящият фас вече пари пръстите ми. Свеждам насълзените си от дима очи към тях. Колко ли дълго бих могла да държа тлеещия въглен в пръстите си и да си повтарям, че не ме боли? Да си вярвам, че не ме боли…
Оглушителният звук от раздиращото се небе навън прекъсва мислите ми. Отново поглеждам през прозореца. Вилнеещата навън стихия завихря мислите ми в студения си порив. Лъже ли ме носът, или наистина долавям миризмата на изкипяло кафе? Значи все пак не съм се излъгала – наистина не съм изключила кафеварката. Сигурно в момента бълбукащата пяна прелива и капе, съскайки по нажежената плоча.
Пепелта от изгорелия фас пада на килима, но не се помръдвам. И защо ли? Мога и утре да я събера с прахосмукачката. Ако има утре…
Разтварям широко прозореца. Дъждът яростно започва да шиба лицето ми като с игли. Затварям очи, за да не усещам болката. В ушите ми прокънтява поредната гръмотевица. Потръпвам, настръхвайки цялата. Обожавам тази стихия. Иска ми се да полетя със звука от чупещото се небе и тези светкавици.До носа ми достига миризмата на дим. Добре. Представих си как първите пламъци лизват пластмасовия обков на кухненското шкафче над печката и се усмихнах. Колко материални сме всичките….
Подгизнала съм цялата, дъждът продължава да плющи по мен и да мокри килима в стаята. Не ми трябват цигари.
Обръщам се и се устремявам навън. По-далеч от стените, които ме обграждат. Сърцето ми бие лудо от въодушевление. Нетърпелива и развълнувана съм. Изскачам навън, оставяйки миризмата на дим и горящо кафе след себе си и се втурвам в дъжда. Тежестта на капките като че ли се удвои в този миг. Но аз не се впечатлявам. И се затичвам. По-бързо. По-бързо. И се къпя в дъжда. Изморена. Щастлива. За да се превърна на въглен. И да забравя болката.