Devisil

Повтаряй, повтаряй ми тез нежни думи.

Разтапяй ме, в любов удави ме,

след това съживи ме с устни умели

и накарай ме за тебе да стена.

Люлей, люлей ме в мъжките си прегръдки,

дръж ме в ръцете си, укроти ме.

Искам в теб да утихна смирена

и да ти се отдам изцяло. 

Погали, погали ме с кадифените длани,

разгаряй огъня в моето тяло,

обичай ме диво, немислимо първично,

както аз те обичам. Егоистично.

Много ми се струпа вече.

Прекалено много.

МИсля, че е време за поврат в живота ми.

От снощи насам.

И всичко се роди с една песен.

С песента на болната ми душа.

Правих я цяла вечер, докато разсъмне….

След тази вечер нищо няма да е отново същото.

Замислено доближавам цигарата до устните си. Тялото й е гладко, вдишвам дълбоко и димът прониква в дробовете ми. Усещам как главата ми се замайва. Като в лек транс съм.
Часовникът на стената необратимо отброява секундите на изтичащия ми живот, а аз седя, потънала в ужасното сумрачно мълчание на стаята. Пепелта от изгарящата цигара пада на пода, но не се помръдвам. И защо ли? За да се наведа да я събера? И без това мога да я затъпча в килима и на другия ден да я изсмуча с прахосмукачката.
Погледът ми се рее навън през дъждовната пелена. Капките звънят по стъклата и размазват всичко. Питам се дали не забравих кафеварката включена. Не ми се пие кафе, но по навик си правя. Представих си как бълбукащата пяна излиза навън и се излива на талази върху нагорещената плоча на печката и всичко се набива с миризмата на опечено кафе. Дали тлеят въглени върху плочата?
Комшиите онзи ден така си запалиха апартамента. Малката им дъщеря си играла на „майки и деца” и решила да пече филии на печката с реотани, защото не могла да намери тостера, но ги забравила и те станали на въглени… Завесата се подхванала… Половината им кухня изгоря.

Дъждът навън се се усили. За пореден път дръпвам от цигарата. Не ми се ходи да проверя дали кафето кипи. Не ми мирише на изгоряло, значи има още време. Рамката на прозореца обаче ми стана много неудобна, но не помръдвам главата си. Повтарям си, че трябва да се науча да свиквам с болката. Както направих преди два дни, когато прискрипах пръста си на рамката на прозореца. Идеше ми да крещя. Аз обаче не издадох нито звук. Пръстът ми посиня и след няколко дни му падна нокътя.
Цигарата ми обаче напълно изгоря. В пръстите ми стърчи вече тлеещият фас. Не знам как някои хора обичат да им мирише на стапящ се фас - миризмата е отвратителна. 
Чудя се колко ли дълго бих могла да понеса случващото се около мен? Чувствам се празна. Как да се запълня?
Горящият фас вече пари пръстите ми. Свеждам насълзените си от дима очи към тях. Колко ли дълго бих могла да държа тлеещия въглен в пръстите си и да си повтарям, че не ме боли? Да си вярвам, че не ме боли…
Оглушителният звук от раздиращото се небе навън прекъсва мислите ми. Отново поглеждам през прозореца. Вилнеещата навън стихия завихря мислите ми в студения си порив. Лъже ли ме носът, или наистина долавям миризмата на изкипяло кафе? Значи все пак не съм се излъгала - наистина не съм изключила кафеварката. Сигурно в момента бълбукащата пяна прелива и капе, съскайки по нажежената плоча. 
Пепелта от изгорелия фас пада на килима, но не се помръдвам. И защо ли? Мога и утре да я събера с прахосмукачката. Ако има утре…
Разтварям широко прозореца. Дъждът яростно започва да шиба лицето ми като с игли. Затварям очи, за да не усещам болката. В ушите ми прокънтява поредната гръмотевица. Потръпвам, настръхвайки цялата. Обожавам тази стихия. Иска ми се да полетя със звука от чупещото се небе и тези светкавици.

До носа ми достига миризмата на дим. Добре. Представих си как първите пламъци лизват пластмасовия обков на кухненското шкафче над печката и се усмихнах. Колко материални сме всичките….
Подгизнала съм цялата, дъждът продължава да плющи по мен и да мокри килима в стаята. Не ми трябват цигари. 
Обръщам се и се устремявам навън. По-далеч от стените, които ме обграждат. Сърцето ми бие лудо от въодушевление. Нетърпелива и развълнувана съм. Изскачам навън, оставяйки миризмата на дим и горящо кафе след себе си и се втурвам в дъжда. Тежестта на капките като че ли се удвои в този миг. Но аз не се впечатлявам. И се затичвам. По-бързо. По-бързо. И се къпя в дъжда. Изморена. Щастлива. За да се превърна на въглен. И да забравя болката.

Дрън-н-н-н…. Ето така звучи в главата ми когато се тупна. Празно е също като на баба ми раклата. Майка винаги ме подмята че там летят мухи или, че ушите ми са свързани с канап, който, ако отрежат, ще паднат. Пък дали наистина е празно? Като бях в 10-ти клас по Биология учихме системите в човешкото тяло и там пишеше,че в черепната кухина се намира най-жизненоважният орган на човека – мозъкът. Е, хубаво де, ако и в моята глава има мозък, защо като се дрънна, ми кънти все едно,че е празно?

Това го забелязвам когато отварям шкафа на гаредроба и всеки път вратичката ме удря, като че ли съм й направил нещо, та да ми отмъщава! Ето, даже сега пак! Слушай, врата такава, няма да се разберем! Или ще спреш да ме удряш, или ще те разбия с главата си, ей, по-костелива е и от орех!!!

Абе да ви кажа, колкото и да не ми се вярваше, май че е истина. Като взема да се халосам без да искам, ми кънти тиквата. Ама едно такова, металическо, също като на тенекиено канче. Дрън-н-н-н! Чудя се дали като са ме правили, не са сбъркали необходимите съставки и ламарината да ми е дошла в повечко. То нали все ми викат, че съм прост като консервна кутия…

Даже като бях още ученик, на празника на Вси Светии ме бяха маскирали като кутия от риба тон. Оттогава започнаха да ми викат Кен, на галено от Консерва.

Май да имаш празна глава си е хубаво. Не се напрягам да мисля. Просто ги знам нещата. Само се чудя обаче как се случва всичко. Ако приемем, че в главата ми няма мозък, и тя е напълно празна, както твърди майка, то, моля ви, обяснете ми откъде знам какво да говоря и какво да казвам.  А! Сетих се! Господ ми говори отгоре! Така ще да е! Избран съм!

Представям си вече как всичките ми роднини и познати ще паднат смирени на колене пред мен, като ида на неделното богослужение. Горките грешници ще прострат ръце към мен, навели глави,  аз ще мина покрай тях и ще ги благословя и опростя всичките им грехове към мен, а Господ ще ми говори както обикновено.

Хаха, бас хващам, че Дъстин от съседната на нас къща ще почервенее от яд.

Това ще бъде моят триумф, защото никой досега не ме взима насериозно. Пък друго е да ти говори сила свише, знаеш какво да кажеш, как да го кажеш…

Дрън-н-н-н!

Добре де, мили Боже, поне направи така, че да не ме боли толкова главата като се удрям!

Човекът е едно уникално същество. Всичко у него е свързвано с емоция. Колкото и да не ни се иска да го приемем, зависим от собствените си усещания, мисли, емоционални състояния.  Състоянието  ни зависи от това дали се чувстваме добре или зле.

Чрез емоциите си изразяваме своето отношение към това, което ни заобикаля и реагираме на средата, в която се намираме. Ако се чувстваме нещастни – за това трябва да виним единствено себе си, че си позволяваме да се чувстваме по този начин. Ако сме щастливи – запитайте се какво поражда това състояние у вас. По принцип хората са склонни много прагматично да разделят света на две половини – на добра и на лоша. Съдим по същия начин – или бяло, или черно. Настроенията – или си щастлив, или си нещастен. Или весел, или си тъжен.  Върху това противоречие е изграден целият свят. Всяко едно нещо си контрастира със своя антипод. Всяко едно нещо на тази земя си има своя противовес – ин & ян, любов – омраза, хоризонтал-вертикал, мъдрост – глупост, младост – старост, добро - зло. Всяко едно нещо се състои от градивен и деструктивен елемент. Така е било винаги и така ще продължава и да бъде. Много грешим, когато се опитваме да омаловажим „половинката” на това едно цяло, без значение коя от двете – дали бялата или черната.

Всъщност даже и не осъзнаваме, че носим между двата вечни полюса на оста живот-смърт. И през цялото това време се бъхтим да разберем кое от двете неща е по-стойностно и се опитваме да живеем по правила, които смятаме за правилни според тези ни разбирания. А всъщност отново се люшкаме между нюансите на двата основни избора – Да или Не, За или Против, Правилно или Неправилно, Красиво или Грозно… Избор. Постоянно правим избор относно една от двете половини на съставляващото цяло.

Та, за противоречия си говорехме… А стигнахме ли до консенсус?

Добро утро на всички. Тaзи сутрин е много хубава сутрин, нищо,че е студено и духа вятър. Приближаващата зима все повече се усеща.

Днес когато станах знаeх, че денят ми ще бъде супер. И аз ще се постарая във всяко едно отношение да е такъв. И знаете ли, ще се опитам всеки един мой ден да е такъв. И ще бъде. Защото така го искам. 

Денят ви ще бъде такъв, какъвто го пожелаете. Добре дошло, мое радостно утро

Та на темата… Да убиеш присмехулник.

Много от вас сигурно са изпитвали усещането как в себе си събират огромно количество яд, негативизъм, озлобление…Душата започва да ги стяга, чувстват се нешастни… Всичко е заради това, че задържат това усешане в себе си, а не го освободят и да се отърват от него. По-добре е въобще да не изпитваме такова усещане, де, но все пак сме хора и реагираме според заобикалящата ни среда.

Та… искам да ви разкажа за нещо, което се случи с мен снощи. Но ще започна с това първо колко е добре да освобождаваме натрупания отрицателен емоционален заряд в себе си, ако искаме да живеем щастливо.

 Така… Имах неприятен разговор с майка ми вчера. При всеки друг случай, иначе, затварях отрицателните си емоции в едно кътче в себе си, затварях се в стаята си и злобеех наум, противен ми беше целия свят, противно и беше собственото ми съществуване. Обаче ми се случи да гледам нешо,което изцяло преобърна житейската ми философия. Обърна ми се и начина на мислене. Реших, че трябва и ще бъда един шастлив човек, независимо какво ми се случва.

Та от този разговор естествено негативизмът просто се разлисти отново в мен. Исках да направя нещо, да се възпротивя на това усещане, ескалирало в мен толкова бързо и толкова много. Знаех, че нещо трябва да се случи, иначе щях да експлоадирам. Бях недоволна и потисната. И разрешението дойде.

За пръв път в живота си освободих гнева. Освободих напрежението, яростта. Но не ги насочих към близките си, както правех обикновено. Адски е погрешно това да се случва, защото е вярно,че хората, които обичаме, нараняваме най-много, а те не го заслужават. Та какво се случи с моите?

Може би катализатор на тази набираща скорост вълна от гняв в мен беше чашата бира. Няма значение. Живея в близост до едно училище и всяко междучасие подрастващите си организират събиране под терасата ни. Няма смисъл да казвам колко е неприятно и дразнещо до ушите ти да стигат викове, хихикания, тъпизми, простотии…Някакси го изтрайвах. Обаче снощи към репертоара се добави и озвучение. Малките повърхностни изродчета си бяха взели пиратки, които гърмяха точно под малкия паркинг под южната ни тераса.

Слушах какафонията в продължение на 10 минути, и никой от блока не излизаше да им направи забележка. Гърмяха си на воля. Човек съм  и имам нужда от спокойствие вечер, а ми писна от изпълнения. Усетих как всичко в мен се напряга и ме обзема едно огромно мощно желание да прекратя всичко това. Излезнах на терасата. Долу се бяха събрали към 13-14 моммичета и момчета. Голяма групичка си беше. И точно под терасата. В момента, в който излязох, гръмнаха още една пиратка.

Полудях. такъв бяс не съм изпитвала никога. Без да се замисля, решението дойде от само себе си и толкова намясто и толкова удовлетворително хубаво! Втурнах се към другата тоалетна в апартамента ни, а там майка ми държи кофата на моп-а. Не знаех, че си мърморя на глас. Майка ми усети, че ще направя нещо ненормално и тръгна след мен, неразбирайки. Взех кофата. Отидох в кухнята и отворих крана на чешмата. Гледах как съдът се пълни с вода и задоволството ми растеше с всеки милиметър, с който се пълнеше той. Когато беше готов, я взех и се запътих към терасата. Майка ми - след мен. По-късно тя ми сподели, че не е вярвала, че бих я използвала. Тя не дойде с мен навън.

Излезнах и оставих съда до краката си. Долу тиййнейджърите още повече се лигавиха и пищяха. Майка ми после ми сподели, че от такива събирания две от саксиите й с цветя, които висят от външната страна на парапета, постоянноо ги чупят. Отворих уста. Не знам откъде ми дойде тази сила в гласа. Просто изревах, ако не се пръснат до 2 секунди от там, да се приготвят за студена баня. На което, както знаете, се реагира по съответно ненормалния лигав начин - започнаха да се смеят, дюдюкаха, имитираха… Не вярваха, че би им се случило. Причерня ми. Просто се наведох, взех кофата в ръцете си, издигнах я на нивото на парапета и я засилих. Не съм се чувствала по-удовлетворена в този момент, по-завършена, по-щастлива. В онзи момент, като на забавен каданс видях как водата плисва върху групичката идиотчета под терасата. Последвалият мокър звук при омокрянето беше музика за ушите ми. Обзе ме еуфория, която ме накра да искам да пищя от удоволствие, от екстаз. Всичко лошо, всичко негативно, събрано до този момент от тази вечер, се изля заедно с пръските вода, върху разюзданата тайфа под прозорците ми.

Ругаеха. Псуваха, недоволни и мокри. Облегнах се на парапета и ги загледах самоотвержено и доволно как набързо си тръгват. Изпратих ги с поглед. След 5 минути се чу друг гърмеж, но зад съседния блок.

Бях доволна. И много щастлива. Бях намерила отдушник.Знам, че бях малко крайна, но съм бурен човек и реагирам спонтанно. И знаете ли, винаги търсете начин, ако може, да не ви се налага да търсите такава алтернатива. Нямам предвид всеки път, щом се ядосате, да дебнете съседите си докато се прибират, и да изливате вода върху главите им. Просто се научете да живеете шастливо. И наистина ще се почувствате добре. Както се чувствам аз тази сутрин - в мига, в който стъпалата ми докосната паркета след като се изправих в леглото, си казах, че дент ми ще бъде страхотен. Слънцето не закъсня да освети стаята ми. В момента даже ми свети през завесите на прозореца.

Просто си го пожелайте. Наистина става реалност!