Sold

Този пост няма да има подобен просто нахвърляни фрази без особена връзка. И така:

Виждаш ли това, което виждам аз ? Болка без граница, страдание без причина, красота без истина….

Всичко, което знам, е написано с думи. Всичко, което чувствам, е прочетено в книгите.

Мъгла………….. безкрайа пустощ, фалшиви чувства убиват вечния застой. Радост родена с измамно видение. Разкъсвам се на две… порок или не…. в крайна сметка всеки ще умре, защо да не видиш повече от колко другите.

И тъгата ражда вдъхновение, и радостта ражда вдъхновение …. Но насладата е сякаш по-истинска само след страдание

А когато видиш края, като че сипваш сол в собствената си рана. Продължаваш да го гледаш, този край, твоят край, и сякаш свикваш и пак чувстваш страх. Нека бъде така… не искаш да се бориш, няма смисъл.. може само да го направиш достоен…. Кое е достойно ?

Удар след удар сама се пребивам, душевно кървене, ах сладка болка …………..

Мрак…. Студът сковава всичко… Стените бяха ледено студени, а стаята така малка. Сякаш беше вертикално поставен ковчег  от стомана. Той не спираше да блъска по стените и да вика. След три часа, вече нямаше глас, след още няколко ръцете му вече бяха потрошени. Времето летеше, сякаш спиряло там, а всъщност препуска в безкраен бяг. Внезапно от едно ъгълче на “ковчега” се спусна малък лъч светлина. Тя беше толкова ярка, че очите му не можеха да я понесат. Бе седял толкова дълго време в тази малка стаичка, ако нещо без врати, без прозорци или дори място за още някой, може да се нарече стая, че бе забравил какво е светлина. Той- човекът в желязния ковчег, се свлече на земята.” Всичко бе мрак…. Молех се за светлина, сега тя е тук, а аз не мога да я видя. Гледам ръцете си, осветени от тази малка светлинка. Каква ирония, като светлината в края на тунела ……. Гледам ги защото те са всичко, което имам. Там виждам спомените си….( Дори не помня какво е това да “виждаш”) Спомени за семейство, приятели, врагове или просто познати и непознати, случайни минувачи…(ах….. колко красиви спомени са това…….) КЪДЕ СА ТЕ СЕГА?!?! Сам съм, безкрайно сам” Сълза след сълза се стичаха по бузите му. Болеше от този разговор, който водеше сам със себе си. “Сега съм сам, само аз и моите мисли. (боли……. боли….)ЛУДОСТ!!!! Това е лудост… няма никой от години, сам ровя греховете, сам отварям раните си……. САМ СЕ ПОДЛУДЯВАМ, УНИЖАВАМ, ЗАТВАРЯМ….. Сам Аз съм си демонът , сам руша мечтите си, сам убивам приятелите си, сам разкъсвам тялото си… Само аз и тези студени стени, никой друг не стой пред. Може би и Ковчега сам съм си направил… Погребвайки се в нишата на безкрайната мисъл. Толкова години на ред се чудя кой стори това, защо, как може да има такива зли хора… що за присъда…….. Аз съм чудовището…………………….

Често се питам дали, ако бях някъде другаде, в друго пространство ще съм по- щастлива… Никой не знае със сигурност. Никой не знае със сигурност дали въобще има паралелни светове. Те са пречувпане на вероятностите, представят света  и теб в него, ако си взел различен избор от сегашния. Следователно те за безкрайно много …. Газейки из старите си спомени ме навява лека носталгия към това какво е било и осъзнавам, че всеки спомен е стойнoстен сам по себе си, заради частичката истина, която съдържа. И може би аз в паралелния свят въобще няма да съм аз, защото ти си твоите решения. Ако те се променят и ти ще си променен. Може би аз извадена от този свят, така каквато съм си, няма да съм щастлива ако ме поставят в другия свят. Там ще се изисква да бъда другото си аз и може би няма да ме приемат в тази форма. Или дори да ме приемат аз няма да съм щастлива. Преди време един приятел - познат ми чете негов разказ, отнасящ се точно към тази тема. Той гласеше следното : в битката между доброто и злото, които са една и съща монета просто от различна страна стой посредата един човек и след временното поражение на злото, добророто му предлага да го пренесе в перфектния свят. Там където всичко е идеално и няма зло … Тогава човекът отказва…. няма добро без зло….

Извод: Там където си си стигнал сам… уважавай мястото си то си е само твое и само ти си го изградил … Човек сам гради себе си и принципите си. Затова избирайте ги добре за да не се налага да ги прекрачвате. Престъплението от прекрачен принцип е само измама към самия себе си.

Нямам какво да напиша …  Оставам без думи .. и се зарявам в ъгалчето си да си се самосъжалявам.

Базикам се бе :)))) аз съм щастлив човек, но от три дена мързелуване не може да не се депресираш поне малко. Все пак съм дейна личност, а нищо не правя вече трети ден  :)

П.П. Мамка му наистина нямам какво да напиша

Както споменах и по-рано ” Мама му да еба !” Станах на 21 години вчера .. 18.09.09 .. И си викам Fuck!!!!  Как мина животът вчера бях на 12 и всичко беше тичане пред блока кола и шоколад … А сега ходя на даскало( или поне всички очакват от мен да ходя, вкючително и аз очаквам същото от себе си ), ходя на работа, пия, пуша и какво ли още не .. Ех, нямаше ги тия работи като бяхме малки. Oh well,  к’во да се прави такъв е животът … И все пак да ви разкажа основната разлика ( мухаха ):

Вчера си седя на орлов мост, пияна(рожден ден имам все пак ) и при нас дойде още някакъв пиян или надрусан не знам още ще чакам да изтрезнея, че тогава да се замисля по този въпрос. Но идеята беше че човечеца дойде при нас с идеята да бъде при нас и аз му викам :

- Извинявай, мога ли да направя нещо, за да те разкарам от тук !( бухахаха )

и това не само му го казах, а и му показах няколко пъти посоки , в които може да се махне. Идеално, просто перфектно … Та разликата е, че преди или просто щях аз да си тръгна, или щях да попитам вежливо да ли би могъл случайно да се поотмести леко по в страни и всякакви такива от този род. Но сега . ООооо сега беше красово направо …Чак ми стана жал за човечеца… И като капак на всичко се оказа, че съм хъркала

П.П. : Поредната кофа глупости.. Дерзайте ..

Когато дадеш на някой толкова колкото можеш и този някой е недоволен ( е не, че не можеше и повече, ама то е взаимно нали се сещаш ) какво правиш тогава??

   Ами нищо това е отговора … и ето какво се случи:

Пенка си живееше на село супер яко, гледаше си животните, всяка сутрин ставаше рано водеше козата на паша и после оправяше къщата, сготвяше, нахранваше кокошките.. И така всичко в това малко селце беше идеално за нея… Докато не дойдоха и й казаха, че козата и няма да се върне от паша, тя не била вече нейна. Пена си нямала друго животинче, което да й дава мляко… Станало и адски тъжно вече нямало да има мляко, сирене, кашкавал, кисело мляко… нищо… Преживяла го тя свикнала, че повече няма да яде сирене, да пие мляко и т.н.. А после дошли и й казали, че тази коза всъщност не е била никога нейна. И с това свикнала женицата, к’во да прави друго? Къде да иде, че да не свикне . Но това не е всичко, после същите хора й казали, че тя дори не живеела на село … И Пена пак свикнала с тази мисъл и всичко това защо? Ми козата си била счупила рога ..

Така е, драги приятели … Доста неща се поменят заради дреболии но да не съжаляваме Пена, която е загубила повечето от мечтите си тя си е силна селска мома и ще си купи нова коза, ама тоя път без рога

operaix:

- Какво имаш предвид под „това са глупости”?

- Ами това с Ада и Рая! Това са измислици!

- Говориш с атеист, мислиш ли, че някога съм вярвал в тях?

- Не-е-е, знаеш какво имам предвид – настояваше Ники – не само те не съществуват!

Джорджи направи измъчена физиономия:

- Защо се занимавам с теб? Кажи, искаш ли нещо от мен и изобщо – как да те разкарам в Ада, в Рая или където си поискаш, само да не ми пречиш?

Лицето на Ники посърна.

- Виж, това, че нямаш чувство за хумор не значи, че трябва да се държиш грубо с мен!

- О, извинявам се, Ваше Сиятелство, дух на самоубиец със също толкова самоубийствен хумор! – ядно просъска банкера.

- Ти не можеш да се забавляваш, това ти е проблема.

- А, вече започна и да ме поучаваш? Страхотно!

- Хей.. – Ники направи пауза, а изражението на лицето му подсказваше, че някъде там в нематериалната му глава някакви ръждясали зъбни колелца са се размърдали, скърцайки, а може би и някоя крушка е светнала – Може би… може би това е смисъла – аз съм твоят учител!

След тези думи на Джорджи му се искаше да удуши русата твар.

- Само това ми липсва! Дух, който да ми дава съвети как да живея!

- А замислял ли си се как живееш? Всъщност… Как живееш?

Нервите му не издържаха и той се развика:

- Аз съм шеф на една от най-големите банки в света, имам много приятели и познати в политическите кръгове, всичко около мен е лукс, но аз живея здравословно! Не се страхувам от никого, нямам врагове, животът ми е страхотен! Или по-точно беше, преди да се появиш ти, гадино!

- Аха, чакай да видя дали съм схванал правилно – не пиеш, не пушиш, ядеш някакви гадни ядки и подобни лайна, всичко около теб е свързано с работата ти, нямаш врагове, защото си страхливец и те е шубе да не би да се появи някой ‘батко’ и да те набие, имаш приятели и познати във политическите кръгове, тоест малко или много си кукла на конци и всичко това ти харесва? И как да не ти харесва – нали ако отречеш този живот няма да имаш нищо! НИЩО! Ти не си щастлив, Джорджи, правиш се на щастлив, защото иначе ще потънеш в депресия, но дълбоко в себе си знаеш, че не си удовлетворен от живота си!

Стояха с вперени един в друг погледи. Джорджи беше възръвнал железно самообладание, ала усещаше драскотината от думите на Ники в душата си.

Sold :

Джорджи се замисли…. Би ли било възможно всичко да е сън …. Опря безпомощно ръка до главата си и и се замисли .”О-о-о-х-х”. Една огромна цицина деформираше перфектната форма на главата му…

- Не е смешно, престани да си играеш с мен! – Джордан беше схватлив и много нахотчив мъж. Бързо се досети, че неговия нов „съквартирант” обича да си прави шеги.

-Ех, последна шега беше, просто трябваше да си видиш физиономията – Ники не спираше да се смее.

Джорджи смени часа и премести датата от календара съвсем спокойно и в пълно мълчани, после бавно пристъпи до леглото, седна и с аристократичен жест си сложи очилата:

-Кажи, сега какво искаш от мен … – той беше вече толкова изнервен, че дори не можеше да се стресне когато гледаше как момчето минава презврата, стената, сейфа. Това вече не го впечатляваше въообще

-Ами може да ти се стори малко банално, точно като в някой глупав американски филм, но ти си единственият, който може да ме види.

- Ахъм … да?- след крадко мълчание - и?.. продължавай?

- Ами това е … толкова знам, предполагам все ще има нещо, което да трябва да направим… нали се сещаш като по филмите. И аз да си отлетя свободен и да си почивам в мир.- иронията в гласа му леко подразни Джорджи, но той се опита да не не го показва. Опитът му остана безуспешен

-Какво, подяволите !? Точно на мен ли трябваше да се случи!? Призрак?! И то не какъв да е, а нкаква откачалка, която умира да ми върти номера!? Нещо е много сбъркано тук …. трябва да отида да се прегледам …

- Не, не, спойно нищо ти няма просто ми се стори забавно, то и си беше де. Ок де сега ще ти разкажа . Ами аз съм самоубиец т.е. иначе казано самоубих се и нали знаеш самоубийците не ходят в рая.

- ДА-а?

- Ами това са глупости!

opera ix :

* * *

Пътят на една сълза. Какъв е той? Процежда се през ресните на миглите, а може би извира от кладенчето или от другия край на окото, заобикаляйки скулата. Понякога подхваща обречен полет, завършващ безмилостно, но бързо, в земята, друг път оставя мокро петно върху нечия дреха и подобно на леден огън ранява и сломява волята. Много и различни пътища може да има една сълза, но истинският й край е само един – момента, в който тя изсъхва. Там, където сълзата изсъхва свършва нейния път и тогава се появява въпроса за дължината, за времето, за причините.

Катрина седеше на автобусната спирка пред клиниката с празен поглед. Нищо нямаше смисъл. Клетата жена го бе осъзнала. Докторите казаха, че всичко й е наред, здрава е. И за какво? Някои казват, че живота започвал на четирдесет, а какво е преди това? Здрава е. За кого? Няма свястна работа, няма съпруг, роднините не иска и да ги вижда, а само преди ден нейният единствен син отне живота си. В един единствен миг някой й отне всичко, което изобщо си бе позволила да има. Нито знаеше кой, нито знаеше къде го е скрил. Нямаше смисъл да се гневи, осъзнаваше го. „Дали има и други като мен?” – задаваше си въпроса. И ако има – къде са те? До онази сутрин всичко бе правилно, макар със своите недостатъци: работата й като санитар, апартамента, Ники, неговите прищевки… но сега? За какво бе вършила всичко това и имаше ли причина да продължава да го върши? Не.

* * *

Ники прихна отново в лудешки смях, след което се втурна през вратата на кухнята и тръгна към хола. Без много да му мисли, Джорджи хукна след него. Коридора, в който извеждаше вратата на кухнята, имаше къс ръкав в ляво, където се намираше хола. Ники хлътна под арката, след него и вбесеният и ужасен банкер, но поради бясната си скорост и дребния факт, че не можеше да минава през солидна материя, както явно умееше русото момче, се заби с главата напред в масивната, дървена врата на най-просторното помещение в собствения си апартамент. Тъмнина.

Главоболие. Отвори очи, видя познатия таван на спалнята си. Скоро разбра и каква е причината да се събуди – на вратата се звънеше, настоятелно, сякаш някой чакаше от цял час. Автоматичните реакции, развити от обслужването на клиенти преди да углави банката, го пратиха мигом към входната врата.

- Е, най-накрая – припряно заговори дребничък, но доста здрав мъж в синя работна униформа, държащ голям кашон – Ето ви поръчката, разпишете тук – Джорджи механично разписа – Благодаря ви и лек ден!

- Какво по дяволите… – не успя да довърши, защото онзи му връчи пратката, която не бе никак лека и си замина с подсвиркване.

Остави я на пода в коридора. Какво по дяволите ставаше? Чудеше се за кое да мисли по-напред. Взе ножа за хартия от бюрото си, докато се оглеждаше крадешком за дребното, русо, нахално създание, но не го видя наоколо. Разряза кашона, отхвърли малко стиропор и видя… мивка. Изтича в кухнята – там всичко си беше наред. Претърси целия апартамент – абсолютния порядък, в който бе живял до сега и който бе прерастнал в канон. Нищо необичайно, нямаше и помен от всичко случило се, дори резервния ключ седеше там, където му бе мястото. Погледна ужасно луксозния и също толкова модерен стенен часовник – 21:55; датата – същият дванайсти август, в който си бе тръгнал по-рано от работа. Тефтерчето му за бизнес идеи стоеше до леглото.

Sold:

Странното беше, че вратата му не беше разбита, прозорците също, а да се влезе у тях само с ключ е невъзможно без да се включи СОТ-а. Tвърде странни неща му се бяха струпа ли за два дена… Джорджи просто нямаше сили да посрещне поредната глупост. Полицаи се разхождаха навсякъде из апартамента му оглеждаха и преровваха всичко. Той гледаше как те пипаха всичките му вещи със силно изразен ужас на лицето…

-Г-н Тръмп, дойдохме веднага след вашия сигнал. Моите хора разследват подробно мястото. Предполагам, че до два часа ще имаме някакви предположения,- подмазваше се шефът на районното. Все пак всеки има нужда от пари J

- …. аз не съм ви се обаждал….

-Е, е как, г-н Тръмп получихме обаждането от вашия апартамент

Джорджи вече не издържа, нервите му бяха опънати като струни на акостична китара в ръцете на изкусен музикант.

- Ти малоумен ли си!? Не виждаш ли, че сега се прибирам!? Както и да е,- смени тона Джорджи. Отчаянието му струеше навсякъде, и ако беше материално с чиста съвест можеше да го предложе за продан на търг. Пое глътка въздух с цел да запази спокойствие и попита- Какво е откраднато?

- Ами … почти нищо, само кухнеската мивка…

-САМО ТОВА?! А трезора?! Той разбитли е?!

-Не

-Поне опитали ли са се да го разбият?

-Не…

* * *

На другата сутрин Джорджи се събуди както обикновено в 8:00 изтича да си измие зъбите - точно 7 минути, като спазваше регламентирания ред – 32 завъртания и в двете посоки, от всички възможни страни. После се приготви за работа и отиде до кухнята да си направи мюсли с прясно мляко. Успокоителните го бяха накарали почти да забрави за предния ден и случилото се, въпреки дългия разговор проведен с полицаите в обеждения, че не му е притрябвало сам да си краде мивката и после да подава сигнал за обир. Приготви си закуска на бързо и седн на масата да хапне, когато забеляза, че мивката му си е точно там на мястото си и дори не е счупена, а той собственоръчно я беше счупил с любимата си бейзболна бухалка. Джорджи се вцепени. Полудяваше ли?! Още не бе осмислил какво става като чу силен смях зад гърба си. Беше същото рисо момче -„Майк”. Джордан остана без думи. Той просто седеше и гледаше вцепенено и не разбиращо момчето и с жестове описваше огромната нужда да разбере какво става.

- Извинявай, Джорджи!- каза през смях и сълзи момчето. Просто трябваше да си видиш физиономията, - продължаваше да се залива от смях.

-……..

След като смехът му поотмина малко той каза, с нестихваща усмивка:

-Време е да се запознаем наистина. Аз съм Ники. Приятно ми е.

Джорджи вече беше обезумял. Яростта в очите му се четеше по ясно и от горящи букви в тъмното и просто му скочи да го души. Никой не си бе позволявал да се гаври така с него вече нямаше никакво самообладание. Нещеш ли обаче за огромно очудване премина през него. Без дори да го докосне.

- Не с лошото де,- леко се заспя момчето

- Какво по дяволите си ти, - още по ужасен извика Джорджи, мъчейки се да се изправи от скъпия италинаски теракот.