Sold

OperaIx + Sold:

Не знам дали всички светове са създадени от богове, но обзалагам се, че жителите на Кламтдам също не знаят - защото това малко селце в полите на Ветровитите планини бе със сигурност забравено от всякакъв вид висши сили. За това свидетелставе фактът, че селцето не се бе променило особено в последното столетие, едвам бе чуло за нашествието на блатните същества преди 60 години и бе изпратило едно единствено момче в последвалата война. Момчето вече трябваше да е дядо, ако още бе живо – така и не се завърна в родния си Кламтдам.

Животът в Кламтдам си течеше както обикновено- оживлението по уличките започваше от ранна сутрин ( пет свити от студът старчета изкарваха козите си на паша ) и приключваше късно вечер ( същите пет старчета се прибираха с доволно зачервени носове от виното, което бяха взели за изпът ). В селцето беше почти през цялото време снежно, а двата месеца по-силно слънце даряваха благата, от които жителите можеха да сварят вино, ракия и всякакви други алкохолни отвари. Затова и бизнесът с плажни хавлии западаше скорострелно, но Бернард не се отказваше. Всяка вечер тачеше нови и нови хавлии. На него му беше дошла гениалната идея да изобразява кози, овце, коне дори и крави на хавлиите. Това сто процента щеше да изтреля бизнесът му на върха.

Същевременно в горите на южния край на Ветровитите планини се намираше малко селце покрай, което минаваше само една пътечка ( Тя беше толкова обрасла, че самите жители едвам я забелязваха и то само защото знаеха, че е там). Там живееше Дъг . Той носеше с гордост длъжността – дървар на Ментс.

Дъг дълго обмисляше своя голям пробив на пазара. Представяше си как някой ден ще отвори сергия в центъра на Ментс. Всички щяха да се редят на опашка зада си купят от неговите дърва. Беше си измислил дори рекламна фраза : „ Дърва за огрев, насам народе, най – прекрасните дърва за огрев!” Дъг не отдаваше голямо значение на факта, че в село Ментс има само един сезон – Лято.

Тези резки промени в климата се дължаха на странното разположение на Ветровитите планини. Самото име „Ветровитите планини” го оправдаваха много добре непреставащите въздушни течения, който формираха тъй странния климат.

Sold:

Джорджи не можеше да си обясни защо се чувства толкова зле. В бара си поръча само вода с лимон. Странно… Главата го болеше, сякаш рояк разгневени оси бяха затворени в нея и всички се мъчеха да излязат. Смътни бяха спомените му след влизането в бара. Но как беше възможно това!? – той беше пълен въздържател. Джорджи стана от шефския си стол, може би едиственото нещо, което не мразеше толкова много в работата си и застана до прозореца. Това беше най-високата сграда в града, точно в центъра му и цялата беше негова. Разлгеда забързаното гъмжило от хора долу и получи проблясък. Девойката с розовата коса беше сложила нещо в неговата вода. Колко подло! Изведнъж спомените нахлуха в главата му. Девойчето, всъщност, беше проститутка. Може би най-изобретателната проститутка, за която бе чувал. Нищо чудно, че го болеше главата. Освен наркотиците тя му беше дала и някакъв алкохол и накрая го беше оставила на пейка в парка, точно срещу банката му. Какво ли си бяха помислили служителите му? Без съмнение всички го бяха видели.

В 10:03 майката на Ники се прибра от нощна смяна. Побърза да се изкъпе и да започне да оправя. Нямаше много време да подрежда, а знаеше, че ако сега си легне няма да се събуди скоро. Мислено се ядосваше, че синът й никога не й помага… докато не дойде ред на неговата стая. „Кой знае от кога не си е оправял стаята, никакъв го няма! Само си пилее времето, с всичко се отнася безотговорно” мислеше си тя, докато вървеше към стаята. В 11:07 майката на Ники се обади на бърза помощ…

- Госпожо, няма съмнение, синът ви се е самоубил.

Майката на Ники беше на 42 години, много изстрадала, особено от факта, че сама е отгледала детето си. Тази новина я съкруши.

В другия край на града, Джорджи все още се бореше с махмурлука. Никога не се бе напивал до сега и много трудно му понасяше. Той се бе прибрал вкъщи с надеждата, че ако си легне осите в главата му ще се успокоят. Внезапно остра болка прониза гърдите му. Джорджи не можеше да си поеме въздух, изпадна в паника. След минута спазмът отмина и Джорджи можеше да диша отново. Това не му се бе случвало никога. Той беше 44-годишен мъж, пълен въздържател, който спазва строга диета и спортуваше редовно. На всеки три месеца ходеше на цялостен профилактичен преглед само за да му кажат в колко добро здравословно състояние е. Веднага се изстреля към личния си лекар – това беше много тревожен случай.

- Не мога да си го обясня, г-н Тръмп, само преди месец бяхте в перфектно здраве.

- Какво, какво показва сега? – попита с недоумение Джорджи.

- Скенера на главата показва развит тумор, не мога да си обясня как е успял толкова бързо! Ако продължи така ви остава не повече от година живот.

Джорджи просто замръзна. В продължение на 10 минути дори не треона, дори не мигна. След това стана рязко и просто тръгна. Лицето му беше пребледняло, а погледа вперен в нищото. Той вървеше като душевно болен насред лудница. Наистина не всеки ден му съобщаваха подобна новина. Излезе пред болницата и със същия празен поглед просто седна на една пейка отпред. Стоеше с часове, а хората просто го отминаваха. В един момент стара и дрипава жена мина покрай него. Тя леко го отмина, но после като блондинка видяла с периферното си зрение розова чанта на витрината на магазин се върна с бърза крачка, отиде до него и му прошепна:

- Цял живот търсиш другарят си по съдба и когато го намери го остави… Сега ще трябва да го намериш пак…

Старицата бързо се оттегли и продължи по пътя си, оставяйки Джорджи да я гледа как се отдалечава съ същия празен поглед…

OperaIX:

Същата тази сряда Джорджи закъсня за работа. Случваше се за пръв път, а видът му остави усмивки по лицата на все още пробуждащите се негови колеги. Чуваха се закачливи подмятания : „О, нима и той може да се забавлява?”.

В главата на мъжа цареше хаос – не се бе случвало от юношеството му. Все още не можеше да си обясни какво го накара да приеме предложението на непознатата девойка – „Хайде, само за компанията, нищо няма да ти стане!”. Вярно, през всичките тези години рядко се бе радвал на женски ласки и внимание, но никога не си бе представял, че ще хукне след такава – струваше му се ‘лека’. А после… чудеше се дали случката е промяна или грубо нарушение на принципите му. Във всеки случай днес бе най-ужасният ден в живота му. Или поне така си мислеше, защото все още крепеше надеждата, че след шока и вътрешната борба всичко ще тръгне отново по старому.

Влезе в офиса си, седна. Физиономията му беше толкова кисела, че сякаш целия свят висеше на плещите му. Опита се да подреди нещата в главата си.

Предният ден си тръгна от работа, пресече до болка познатия булевард и тъкмо тогава го пресрещна младо момиче с боядисана в розово коса, направена на игличк; големи сини, почти сиви очи, но с някак мек поглед.

- Извинявай, чакам един приятел, а той се обади, че ще закъснее и ме помоли да седна отсреща в бара, но не искам да ме закачат навлеци, затова искаш ли да дойдеш с мен? Аз черпя!

Тонът й беше равен, искрен, но фамилярното обръщение на ‘ти’ не се хареса на Джорджи. Тъкмо мислеше да я среже за това, когато тя продължи, вече по-настоятелно:

- Хайде, само за компанията, нищо няма да ти стане!

Още не беше довършила, а ръката й го дърпаше, самата тя тръгна по същата тази зебра, по която мъжът бе дошъл. Джорджи щеше да направи последен, отчаян опит за възражение, но светофарът смени зеления сигнал и тя го дръпна още по-силно. Подтичвайки се озоваха пред бар „Хоумлес”.

Преди да започнем бих искала да вметна малко кратка предистория. Та това е Never ending story сътворена от мен и от един специален за мен човек да го наречем просто OperaIX. Частите написани от всеки ще са oбозначени с: OperaIX или Sold
Та… :

Sold :   Ники всяка сутрин ставаше точно в 8:00, бързо изтичваше до терасата да изпуши първата си цигара, за него тя имаше голямо значение. Той си даваше сметка, че пуши много, но нямаше в деня му друга цигара като първата. След нея си удряше бързо един душ и заминаваше на работа. Ники беше двадесет и четири годишен, продавач в магазин за козметика. По цял ден се занимаваше с женски капризи и фасони. Мразеше работата си. Животът му беше стигнал до онзи сублимен момент, в който всички очакват нещо да се случи, нещо да направи със себе си, този иначе млад човек, но Ники така и не правеше нищо. Всяка сутрин тръгваше точно в 8:30 за работа и след работа ходеше в парка да пие бира, а вскяа сряда се отдаваше и на малко по-нелегални начини на забавление.

В другия край на града, точно в 8:00 всяка сутрин ставаше Джорджи – 44-годишен, зрял мъж, банкер. Джорджи беше пълен въздържател. Първата му работа след ставане – да изтърчи до банята. Той си миеше зъбите точно 7 минути, като спазваше регламентиран ред – 32 завъртания и в двете посоки, от всички възможни страни. После закусваше мюсли с прясно мляко и потегляше за работа. Непонятно за него, той мразеше това място, мразеше всичко в него. Цялата тази бюрокрация го влудяваше вътрешно. След работа, Джорджи ходеше в парка за своя редовен здравословен джогинг.

Осем часът, сряда сутрин, часовникът на Ники звънна, но този път Ники не стана, дори не се помръдна да го изключи. След минута звънене, часовникът сам се изключи, за да зазвъни отново, след девет минути. Девет минути по-късно, обаче, Ники пак не стана. Той лежеше неподвжино на леглото, прегърнал леко намачкан лист хартия. На листа нямаше нищо написано, странно…

Ники повече никога не се събуди…

Реших, че когато последните ми три цигари бъдат изпушени от текущата кутийка черно Victory slim size, ще се опитам да ги спра изцяло. Понеже съм инат се надявам да стане, но цялата идея е, че искам да си ги спра сама без чужда помощ било то и от книга. Абе тази книга “Вече не пуша” май наистина действа майка ми я прочете и вече от четири дена не е пушила а тя пуши близо 28 години Яко!!! Но аз искам сама да си ги спра да мога да кажа : На! Виж!! Аз сама ги спрях !Е, ако не успея ще я прочета Понеже най големият ми проблем със сприрането се състой във въпроса ” Какво подяволите ще правя в моментите когато стоя накафе и просто пуша мълчаливо ?!” и всеки си мисли как няма да може да издържи, че тези моменти ще са просто момент на мълчаливо седене и тъпеене в гадно задимено кафе, с гадно миризливо кафе и тъпа атмосфера. И тогава идва ред на моя гениален план! Креативност !!! Това е планът . Просто всеки път когато си на кафе и ти се пуши мълчаливо. Вадиш един лист и един химикал и почваш да твориш. Ако пробачка тоя метод до края на процеса на оказване на цигарите ще си егати креативния човек чак гот да ти стане … Е, деца това е моята идея или казано по друг начин – као ти се пуши си намери някаква работа или нещо интересно за правене. Късмет ми пожелайте ако и вие ще се пробвате и на вас

Днес писах на една българска група “Балканджи” много им се кефя. Попитах ги дали ще имат нещо против да направим хореография с Ф4 на тяхна песен. Голямо ровене беше докато намеря връзка с тях и в крайна сметка не се свързах с тях а с някой, който май им прави сайта или не знам … Но като цяло се разбра, че май няма да имат нищо против представям си как издивявам под звуците на мощния етно-метъл Само дето дени и Любо май няма да имат желание да правим нещо на тези песни …. Но ще си направя само аз ПЪК кефя се на песните и си представям велики неща като ги съчетая с огъня.
Колко мн ого глупости свърших днес писах на разни групи Поствам вече втора тема в блога си разгледах 1000 сайта за всякаквки глупости .. Ох, времето минава толкова бавно! Седя си тук сама ( само за протокола отбелязвам, че не съм си в нас ) Някак си дерпесирам се седя, и седя, и седя и чакам, и чакам … ето вече две минути се търкулнаха от началото на този пост, а аз си мисля ” Пиша я тая глупост вече 20 години ” Вече стана ясно, че този пост няма да има точна концепция, а просто ще наблъскам милион мисли в една тема за да утрепя още малко време…
Мислих си тези дни “къде сбърках” не, не не базикам се Та мислих си тези дни : защо толкова често хората обещават разни неща, който не могат да изпълнят? И в още по лошия случай карат и други да ги обещават. И тук идва логичното обяснение ” ами хора какво очакваш” Обаче мен това не ме задоволява като отговор. Аз съм борец за истина , е , вярно случвами се да послъгвам и аз, но като цяло го правя само когато няма друг начин. Принуждават ме ! Истината е по важна от блогополучието .. кой може да успори това ? Но като цяло моят извод е, че човечеството още не е готово за нея , много тъжно, нали .. Всеки казва как обича да са ччестни с него и дрънта-дрънта всякакви такива глупости . А всъщност вътрешно се молим за още една лъжа. Защото да почнем да чуваме, виждаме и говорим истината значи само едно: Коренна промяна ! Вече няма да има ” пуснали се по течението” това значи Хаос , това значи милионите прекрасно обрисувани стъклени стени на малките ни аквариуми просто да се строшат. Ние ще сме лице в лице с нея – Истината. Готов ли си да се срещмеш с нея . Не всичко там е хубаво! Не всичко там е приказно, даже напротив голата истина е толкова ясна, пряма и безкомпромисна, че само самото и изричане реже глави и унищожава светове . Истината е жестока. Може би вече се чудите защо съм борец за истина следкато тя ще доведе до душевен апокалипсис. Този свят има нужда от голяма чаша вода в лицето , малко утрезвително или шамар за добро утро. Само истината може да върне нещата по местат им ….

П.П.  надявам се лирическото ми отклонение да ви е харесало . На J и неговата длема с честното казване …

-Добър ден! Казвам се Мария и съм пристрастена. Много е трудно човек да се изправи и да признае слабостта си. Но ето аз съм тук .. Изправям се и с гордо вдигната глава заявявам Аз Съм Пристрастена ! “И ето най-трудмото започва “-Прошепна тънак глас .. Да признаеш е само първата крачка и най-малката от там нататък стават все по-големи и по-страшни.
“Предай се няма смисъл”,- продължаваше гласът.
- Няма да се предам, мили приятели, няма! Ще се боря до край за свободата си. А тази “болест” ме лишава от нея
“предай се, не виждаш ли, че си безсилна ”
-Не аз не съм безсилна ! Аз Мога ! Аз Мога да се откажа !
“поредният глупак ! решил, че е по-силен”
-И така да е, Какво ? Да Глупава съм, Да , така ми харесва!
“Харесва ти, нали да палиш всеки ден … нямаш търпение, нали ?”
Слабост нахлу в сърцето й. Наведе глава, но пак продължи
-Ти опропасти, най-святото нещо в живота ми! Ще си платиш, ще те онбищожа
“ти сама се поддаде на изкушението ” засмя се мрачния глас. Той тържествуваше това беше любимата му част – Смазването на волята. Очите на мария се напълниха със сълзи, но тя продължи
-Унищожи нещо толкова красиво, превърнаго в напаст превърнаго в Извратено желание
“Хайте, Мария запали още веднъж, На никой не пречиш”
Очите й бяха пълни със сълзи, душата й се разкъсваше, бе опропастила нещо свещенно. Мария знаеше че той е прав … сама му се бе отдала ………….. Затоври очи, нави веригите и пална клечка кибрит. И в мик огнена вихрушка се изви около нея. А тя плачеше със затворени очи в средата. Всеки душевен вопъл описваше перфектно движение, рисуваше по въздуха с огнена диря.  А сълзите и не спираха да текът, способни бяха да потушат и огъня на току що пламнала любов.
-Прости ми, Огън! Прости!
“Няма смисъл, Мария, Скоро пак ще пожелаеш да запалиш нещо по голямо!- апартамент …. къща … хотел … квартал или цял град направо…
Огнената вихрушка се засили, Мария отвори рязко очи
- Грешиш! Аз се пристрастих към огъня защото го обичах защото е красив, защото твори , а не защото унищожава. Ето затова ще се избавя от теб , защото все още знам защо обичам огъня …….

Мария се събуди всичко това бе само сън …. вкрата и стояха две прясно обгорели огени глави … ..

Колко често ви се случва да пишете стихове? А колко от тях са “бял стих” и колко са в рима? Всъщност много са малко майсторите на белия стих, много е странно защо всички се изтрепват да пишат точно в този стил при положение, че е по-труден Все пак аз обичам добрата стара рима ! Не е ли да си се римува – зарежи ! И ето поредната доза Бездарие идва към вас. Замесила съм я с любов, не ме разочаровайте ( измите си ръцете преди да го прочетете )

Игла коварно прободе на Животът пръста
Капка кръв се стече по снежната ръка
Отровила го бе коварната игла

А в мрака нейде се смееше Смъртта
Прокраднала се бе със желание злокобно
Със всяка капка кръв да отнема по душа

И капеха животи , отива се безкрайността
Нелепо гинеха милиони, за радост на Смъртта
Животът си отива, така е вече векове ………….

А аз стоя, бесило гледам
И в танц флиртъвам със Смъртта
С последен танц посрещам края

увисна на въжето поредната душа……….

Дълго си мислих какъв да ми бъде първият пост в новя блог …Иии накрая реших, че малко депресия никому не е излишна. О, как мразя да пиша на компютър, друго си е белият лист. Тук просто мисълта някак си не тече гладко, а спира в един момент. Но стига толкова за белия лист и бездарието ето я и мо първа тема :

Затваряш очи, с надеждата когато ги отвориш отново да е светло.. Усещаш влагата на току-що родила се сълза, оплетена в миглите ти . Отваряш очи – мрак. Безмислено е, обречен си! Мракът обхваща всичко около теб. Заравяш ръце в лицето си, страхът ражда сълзи, сълзите раждат умора… Тъмно е, мрачно е – уморен си … По дяволите! КЪДЕ СИ?! И започваш с мисъл да рисуваш красиви светове,да танцуваш по разни дворцови балове, да летиш с прелетните птички и да си говориш с горски духчета. Отваряш очи и този път мрак .. Зловещо е .. Мракът те гледа , той ти шепти : Умри .. умри .. умри. Със стихващо ехо отеква в главата ти. И тогава човекът, в случая Ти, се запитал защо му е на мрака да убива точно мен – човекът ?!

Ще ти кажа ! Във всеки един от нас има нещо малко и светоло то гори със вечен пламък. Осветява и най-мрачните места. В сърцата ни то прави пожар – огнена стихия. Та това нещо е точно душата …..

P.S. малко е бездарно ама какво да се прави кой колкото може