Sold

Когато дадеш на някой толкова колкото можеш и този някой е недоволен ( е не, че не можеше и повече, ама то е взаимно нали се сещаш ) какво правиш тогава??

   Ами нищо това е отговора … и ето какво се случи:

Пенка си живееше на село супер яко, гледаше си животните, всяка сутрин ставаше рано водеше козата на паша и после оправяше къщата, сготвяше, нахранваше кокошките.. И така всичко в това малко селце беше идеално за нея… Докато не дойдоха и й казаха, че козата и няма да се върне от паша, тя не била вече нейна. Пена си нямала друго животинче, което да й дава мляко… Станало и адски тъжно вече нямало да има мляко, сирене, кашкавал, кисело мляко… нищо… Преживяла го тя свикнала, че повече няма да яде сирене, да пие мляко и т.н.. А после дошли и й казали, че тази коза всъщност не е била никога нейна. И с това свикнала женицата, к’во да прави друго? Къде да иде, че да не свикне . Но това не е всичко, после същите хора й казали, че тя дори не живеела на село … И Пена пак свикнала с тази мисъл и всичко това защо? Ми козата си била счупила рога ..

Така е, драги приятели … Доста неща се поменят заради дреболии но да не съжаляваме Пена, която е загубила повечето от мечтите си тя си е силна селска мома и ще си купи нова коза, ама тоя път без рога

operaix:

- Какво имаш предвид под „това са глупости”?

- Ами това с Ада и Рая! Това са измислици!

- Говориш с атеист, мислиш ли, че някога съм вярвал в тях?

- Не-е-е, знаеш какво имам предвид – настояваше Ники – не само те не съществуват!

Джорджи направи измъчена физиономия:

- Защо се занимавам с теб? Кажи, искаш ли нещо от мен и изобщо – как да те разкарам в Ада, в Рая или където си поискаш, само да не ми пречиш?

Лицето на Ники посърна.

- Виж, това, че нямаш чувство за хумор не значи, че трябва да се държиш грубо с мен!

- О, извинявам се, Ваше Сиятелство, дух на самоубиец със също толкова самоубийствен хумор! – ядно просъска банкера.

- Ти не можеш да се забавляваш, това ти е проблема.

- А, вече започна и да ме поучаваш? Страхотно!

- Хей.. – Ники направи пауза, а изражението на лицето му подсказваше, че някъде там в нематериалната му глава някакви ръждясали зъбни колелца са се размърдали, скърцайки, а може би и някоя крушка е светнала – Може би… може би това е смисъла – аз съм твоят учител!

След тези думи на Джорджи му се искаше да удуши русата твар.

- Само това ми липсва! Дух, който да ми дава съвети как да живея!

- А замислял ли си се как живееш? Всъщност… Как живееш?

Нервите му не издържаха и той се развика:

- Аз съм шеф на една от най-големите банки в света, имам много приятели и познати в политическите кръгове, всичко около мен е лукс, но аз живея здравословно! Не се страхувам от никого, нямам врагове, животът ми е страхотен! Или по-точно беше, преди да се появиш ти, гадино!

- Аха, чакай да видя дали съм схванал правилно – не пиеш, не пушиш, ядеш някакви гадни ядки и подобни лайна, всичко около теб е свързано с работата ти, нямаш врагове, защото си страхливец и те е шубе да не би да се появи някой ‘батко’ и да те набие, имаш приятели и познати във политическите кръгове, тоест малко или много си кукла на конци и всичко това ти харесва? И как да не ти харесва – нали ако отречеш този живот няма да имаш нищо! НИЩО! Ти не си щастлив, Джорджи, правиш се на щастлив, защото иначе ще потънеш в депресия, но дълбоко в себе си знаеш, че не си удовлетворен от живота си!

Стояха с вперени един в друг погледи. Джорджи беше възръвнал железно самообладание, ала усещаше драскотината от думите на Ники в душата си.

Sold :

Джорджи се замисли…. Би ли било възможно всичко да е сън …. Опря безпомощно ръка до главата си и и се замисли .”О-о-о-х-х”. Една огромна цицина деформираше перфектната форма на главата му…

- Не е смешно, престани да си играеш с мен! – Джордан беше схватлив и много нахотчив мъж. Бързо се досети, че неговия нов „съквартирант” обича да си прави шеги.

-Ех, последна шега беше, просто трябваше да си видиш физиономията – Ники не спираше да се смее.

Джорджи смени часа и премести датата от календара съвсем спокойно и в пълно мълчани, после бавно пристъпи до леглото, седна и с аристократичен жест си сложи очилата:

-Кажи, сега какво искаш от мен … – той беше вече толкова изнервен, че дори не можеше да се стресне когато гледаше как момчето минава презврата, стената, сейфа. Това вече не го впечатляваше въообще

-Ами може да ти се стори малко банално, точно като в някой глупав американски филм, но ти си единственият, който може да ме види.

- Ахъм … да?- след крадко мълчание – и?.. продължавай?

- Ами това е … толкова знам, предполагам все ще има нещо, което да трябва да направим… нали се сещаш като по филмите. И аз да си отлетя свободен и да си почивам в мир.- иронията в гласа му леко подразни Джорджи, но той се опита да не не го показва. Опитът му остана безуспешен

-Какво, подяволите !? Точно на мен ли трябваше да се случи!? Призрак?! И то не какъв да е, а нкаква откачалка, която умира да ми върти номера!? Нещо е много сбъркано тук …. трябва да отида да се прегледам …

- Не, не, спойно нищо ти няма просто ми се стори забавно, то и си беше де. Ок де сега ще ти разкажа . Ами аз съм самоубиец т.е. иначе казано самоубих се и нали знаеш самоубийците не ходят в рая.

- ДА-а?

- Ами това са глупости!

opera ix :

* * *

Пътят на една сълза. Какъв е той? Процежда се през ресните на миглите, а може би извира от кладенчето или от другия край на окото, заобикаляйки скулата. Понякога подхваща обречен полет, завършващ безмилостно, но бързо, в земята, друг път оставя мокро петно върху нечия дреха и подобно на леден огън ранява и сломява волята. Много и различни пътища може да има една сълза, но истинският й край е само един – момента, в който тя изсъхва. Там, където сълзата изсъхва свършва нейния път и тогава се появява въпроса за дължината, за времето, за причините.

Катрина седеше на автобусната спирка пред клиниката с празен поглед. Нищо нямаше смисъл. Клетата жена го бе осъзнала. Докторите казаха, че всичко й е наред, здрава е. И за какво? Някои казват, че живота започвал на четирдесет, а какво е преди това? Здрава е. За кого? Няма свястна работа, няма съпруг, роднините не иска и да ги вижда, а само преди ден нейният единствен син отне живота си. В един единствен миг някой й отне всичко, което изобщо си бе позволила да има. Нито знаеше кой, нито знаеше къде го е скрил. Нямаше смисъл да се гневи, осъзнаваше го. „Дали има и други като мен?” – задаваше си въпроса. И ако има – къде са те? До онази сутрин всичко бе правилно, макар със своите недостатъци: работата й като санитар, апартамента, Ники, неговите прищевки… но сега? За какво бе вършила всичко това и имаше ли причина да продължава да го върши? Не.

* * *

Ники прихна отново в лудешки смях, след което се втурна през вратата на кухнята и тръгна към хола. Без много да му мисли, Джорджи хукна след него. Коридора, в който извеждаше вратата на кухнята, имаше къс ръкав в ляво, където се намираше хола. Ники хлътна под арката, след него и вбесеният и ужасен банкер, но поради бясната си скорост и дребния факт, че не можеше да минава през солидна материя, както явно умееше русото момче, се заби с главата напред в масивната, дървена врата на най-просторното помещение в собствения си апартамент. Тъмнина.

Главоболие. Отвори очи, видя познатия таван на спалнята си. Скоро разбра и каква е причината да се събуди – на вратата се звънеше, настоятелно, сякаш някой чакаше от цял час. Автоматичните реакции, развити от обслужването на клиенти преди да углави банката, го пратиха мигом към входната врата.

- Е, най-накрая – припряно заговори дребничък, но доста здрав мъж в синя работна униформа, държащ голям кашон – Ето ви поръчката, разпишете тук – Джорджи механично разписа – Благодаря ви и лек ден!

- Какво по дяволите… – не успя да довърши, защото онзи му връчи пратката, която не бе никак лека и си замина с подсвиркване.

Остави я на пода в коридора. Какво по дяволите ставаше? Чудеше се за кое да мисли по-напред. Взе ножа за хартия от бюрото си, докато се оглеждаше крадешком за дребното, русо, нахално създание, но не го видя наоколо. Разряза кашона, отхвърли малко стиропор и видя… мивка. Изтича в кухнята – там всичко си беше наред. Претърси целия апартамент – абсолютния порядък, в който бе живял до сега и който бе прерастнал в канон. Нищо необичайно, нямаше и помен от всичко случило се, дори резервния ключ седеше там, където му бе мястото. Погледна ужасно луксозния и също толкова модерен стенен часовник – 21:55; датата – същият дванайсти август, в който си бе тръгнал по-рано от работа. Тефтерчето му за бизнес идеи стоеше до леглото.

Sold:

Странното беше, че вратата му не беше разбита, прозорците също, а да се влезе у тях само с ключ е невъзможно без да се включи СОТ-а. Tвърде странни неща му се бяха струпа ли за два дена… Джорджи просто нямаше сили да посрещне поредната глупост. Полицаи се разхождаха навсякъде из апартамента му оглеждаха и преровваха всичко. Той гледаше как те пипаха всичките му вещи със силно изразен ужас на лицето…

-Г-н Тръмп, дойдохме веднага след вашия сигнал. Моите хора разследват подробно мястото. Предполагам, че до два часа ще имаме някакви предположения,- подмазваше се шефът на районното. Все пак всеки има нужда от пари J

- …. аз не съм ви се обаждал….

-Е, е как, г-н Тръмп получихме обаждането от вашия апартамент

Джорджи вече не издържа, нервите му бяха опънати като струни на акостична китара в ръцете на изкусен музикант.

- Ти малоумен ли си!? Не виждаш ли, че сега се прибирам!? Както и да е,- смени тона Джорджи. Отчаянието му струеше навсякъде, и ако беше материално с чиста съвест можеше да го предложе за продан на търг. Пое глътка въздух с цел да запази спокойствие и попита- Какво е откраднато?

- Ами … почти нищо, само кухнеската мивка…

-САМО ТОВА?! А трезора?! Той разбитли е?!

-Не

-Поне опитали ли са се да го разбият?

-Не…

* * *

На другата сутрин Джорджи се събуди както обикновено в 8:00 изтича да си измие зъбите – точно 7 минути, като спазваше регламентирания ред – 32 завъртания и в двете посоки, от всички възможни страни. После се приготви за работа и отиде до кухнята да си направи мюсли с прясно мляко. Успокоителните го бяха накарали почти да забрави за предния ден и случилото се, въпреки дългия разговор проведен с полицаите в обеждения, че не му е притрябвало сам да си краде мивката и после да подава сигнал за обир. Приготви си закуска на бързо и седн на масата да хапне, когато забеляза, че мивката му си е точно там на мястото си и дори не е счупена, а той собственоръчно я беше счупил с любимата си бейзболна бухалка. Джорджи се вцепени. Полудяваше ли?! Още не бе осмислил какво става като чу силен смях зад гърба си. Беше същото рисо момче -„Майк”. Джордан остана без думи. Той просто седеше и гледаше вцепенено и не разбиращо момчето и с жестове описваше огромната нужда да разбере какво става.

- Извинявай, Джорджи!- каза през смях и сълзи момчето. Просто трябваше да си видиш физиономията, – продължаваше да се залива от смях.

-……..

След като смехът му поотмина малко той каза, с нестихваща усмивка:

-Време е да се запознаем наистина. Аз съм Ники. Приятно ми е.

Джорджи вече беше обезумял. Яростта в очите му се четеше по ясно и от горящи букви в тъмното и просто му скочи да го души. Никой не си бе позволявал да се гаври така с него вече нямаше никакво самообладание. Нещеш ли обаче за огромно очудване премина през него. Без дори да го докосне.

- Не с лошото де,- леко се заспя момчето

- Какво по дяволите си ти, – още по ужасен извика Джорджи, мъчейки се да се изправи от скъпия италинаски теракот.

operaix:

Недоверието растеше, но поне страстите се охладиха. Русия седеше на земята и около него бяха разпръснати парченца натрошен порцелан. Собственикът на апартамента, свел бухалка, бе затруднен да вземе решение какво да направи. Затова изчака. Удивлението настъпи, когато момчето предприе същия ход. Не знаеха колко точно време е минало, когато се окопитиха. Момчето се опита да стане, а Джорджи, изпускайки бухалката върху италианския теракот, го хвана под мишница и му помогна.

- Чакай, внимателно, седни тук.

- Добре съм, добре съм – с досада отвърна младежът.

- Боли ли много? Ще донеса лед – имаше нотка на притеснение.

- Нищо ми няма, спокойно – но малко след тези думи лицето му се изкриви в гримаса, която може да изразява единствено силна болка.

* * *

Часът беше 3:43 сутринта. Двадесет минути след шумотевицата двамата „юнаци” пиеха чай – единственото, което можеше да предложи банкерът. Историята се оказа по-заплетена, от колкото си мислеха. Според Майк, така се казваше момчето, Джорджи го беше извикал на масата, на която седял заедно с някаква мадама. Майк и без това бил порядъчно пийнал, съгласил се, спомня си как се смеели тримата от все сърце, радвали се на живота, но в един момент му станало лошо, а пък живеел далеч. Тръгнал да си ходи, но Джордан му казал да не се притеснява, да остане още малко, скоро ще стават всички. После не помни.

- С каква коса беше момичето, с което съм седял?

- Руса, мисля, а може би червена.

- Сигурен ли си, че не е била розова?

- Може, не знам, светлините в бара малко променят нещата, сещаш се.

- Трябва да ти кажа, че хич не си те спомням. Тази сутрин или може би е по-редно да кажа вчера сутринта се събудих в парка. Малко след като отидох в онзи бар нищо не помня. Отидох до работата, видях, че хич ме няма и дойдох да се наспя. Не спах добре, затова отдадох малко време на работата ми, когато чух шумовете ти от кухнята.

- Да ти кажа – имаш много удобен фотьойл тук. Е, благодаря, че за малко не ми счупи рамото, сега ще може ли да си вървя вече?

- Чакай, не ти ли се иска да разберем какво точно е станало? Оная кучка ни е надрусала и двамата – Джорджи рядко псуваше, но нервите му бяха така изопнати, че може би бе способен и на убийство в този момент.

Младежът се изсмя.

- Ти май не ходиш много по барове. Такива неща стават постоянно. Благодари на съдбата, че не е било хероин.

- От къде знаеш, че не е?

- О, повярвай ми, щеше да разбереш.

Размениха още няколко приказки, после Майк върна резервния ключ, който, както се оказа, му беше дал Джорджи и си тръгна. Шефът на Глоубъл Банк Интернешънъл усещаше силен порив в гърдите си. Трябваше да разбере какво е станало. Легна с лице към тавана и кръстоса пръстите на ръцете под главата. Защо бе станало всичко това? Кого бе чакала девойката? Дали въпросният бе дошъл? Какво беше станало после? Дали всичко това бе просто една луда вечер или имаше нещо повече? Скоро сънят пребори морното му тяло и той се унесе.

На следващият ден всичко мина рутинно – от ставането в 8:00 до прибирането вкъщи. С единствената мисъл, че сега ще се преоблече и ще се наслади на тичането в парка, Джорджи влезе в апартамента си и остана леко неприятно изненадан – бяха го ограбили.

Sold:

Джорджи се въртеше в леглото, може би вече няколко часа и не можеше да заспи. Тормозеше го мисълта за изминалата нощ- все още имаше неща, който не можеше да си спомни. Мислено проклинаше розовокосата девойка „ Как можа да и се вържеш Джордан! Заради нея си в това състояние сега! Тя е виновна за всичко!” Той наистина никога не се беше напивал или пък да беше ползвал други опиати, тежко му понасяше „афтърът”. Набързо прогони тези мисли от главата си, за него те не бяха продуктивни и се върна към обичайното обмисляне на фирмени стратегии. Той имеше едно тефтерче, в което записваше всичките си идеи за стратегии, реклами и всякакви процедури, който биха довели до възход на фирмата му. „Това вече е едно продуктивно занимание и е приятно дори „ мислеше си той докато записваше поредната идея.
Случва се понякога да правим нещо толкова инертно, че въобще забравяме, че го правим и в главата ни нахлуват други мисли докато опражняваме това до болка познато действие. Е, това се случи и на Джорджи, той толкова се отплесна и замисли, че бе отпуснал ръката си сама да избира какво да пише. Някак си удоволствието го нямаше този път. Той наведе сломено глава, гледайки ръцете си „ С тези две ръце постигнах всичко …. защо вече не ме радва този факт „
„Бууум” силен трясък се чу от съседната стая. Джорджи стана рязко. Няма кой да е у тях . Той живееше сам на 13тия етаж. Грабна бейзболната си бухалка, която седеше в ъгала като сувенир и се запъти бавно към кухнята. Всяка стъпка го приближаваше към кухнята където продалжаваше да се чува как някой мята тенджари насам натам. С голямо очудване видя как младо русокосо момче седи в средата на Неговата кухня скубе си косите и с огромни усилия мята една тенджара из стаята

- Кой си ти, по дяволите? И какво правиш в домът ми?!

- Какво правя тук, ли ?! Ти ми кажи, мизерник нещастен! Тук се събъдих!-

-Я не на мене тия …Веднага да се махаш от тук!

- С какво си ме надрусал!?- проплака момчето. Една тенджара не мога да хвана ! – смени рязко тона и целият се зачерви от яд, още малко и щеше да посегне на Джорджи.

- Веднага се разкарай от собствеността ми, ще повикам полиция, дрисльо! – Джордан беше много уплаше, целият трепереше и вълните му се предаваха дори и на бухалката.
Момчето бързо се приближи към него с яростна нападателна стъпка
- Какво си ми направил?!
”БУУМ” – Джордан замахна… Последва няколко секундно мълвание, в което и двамата се гледаха с онзи тип поглед казващ „ Къде сбърках ”, поради факта , че бухалката мина точно през врата и дясното рамо на момчето и се заби в скъпата порцеланова мивка ……

operaix:

Погледната отгоре, планинската верига (с всички свои възвишения и разширения) приличаше на спирала, а гледана още по-отгоре – направо на водовъртеж, но всичко това бе известно само и единствено на способните да летят. Понякога, много рядко, някоя мишка също разбираше за това, но не доживяваше да каже на никого, защото грабливата птица, отмъкнала я от повърхността, съвсем скоро я разкъсваше.

Един ден, обаче, в небето над Минтс премина странна птица, ако изобщо бе птица, защото нямаше крила. Огромна и обла, тя прелетя бавно небосвода и се отправи на север. За добро или за лошо, кметът на селцето беше с развито чувство за хумор, понякога стигащо до грубост и сложи награда от сто златни монети за онзи, който успее да улови невижданото до тогава създание. Ефектът на това съобщение се състоеше в събирането на десетината местни идиоти (в това число и Дъг), които бяха настървени да заловят злокобната твар и с тази си силна емоция предизвикваха смеха на цял Минтс, най-вече на г-н Уд Уайтлог, гореспоменатия кмет.

- Който пръв ми донесе трупа на това ужасно и кръвожадно създание ще получи сто, повтарям, сто златни монети!

Дъг не беше ходил много на лов, но в жилите му течеше кръвта на истински горски трапер. Вярно, най-големият му трофей бе хванат с обикновен капан за мишки и както можете да се досетите – беше мишка, но това хич не убиваше порива на дърваря за приключение, слава и най-вече парите, с които щеше да отвори сергията си за отоплителен материал в центъра на слънчевия Минтс.

operaix:

Джордан Тръмп. Преуспял банкер, водещ здравословен, почти аскетичен живот. Зрял мъж, здраво стъпил на земята, кротък по природа, но истински хищник в моментите на нужда. Въпреки, че надхвърляше читирдесетте, изглеждаше на не повече от тридесет и пет. Щедър, добросъвестен, милосърден, също и много опасен, когато му се изпречиш на пътя. Същият този звяр на икономическите науки лежеше облян в пот, с изкривена в отчаяние физиономия и ембрионална поза, показваща пълната му беззащитност. Не, това трябваше да бъде само кошмар, не можеше да е реалност. Намираше се в собствената си стая – беше си тръгнал от работа за да си почине и да прогони тежката болка от главата си. Погледна часовника, бе минал един час откакто се прибра, значи наистина беше само сън – физически нямаше възможността да отиде на цялостен преглед и да се върне за това време. Но сънят му се струваше ужасяващо реален! Накрая желязната му воля, тренирана през годините, стабилизира психиката му и той се отърси от шока. Отиде до аптечката, изпи един аспирин и легна отново.

Катрина Оксфорд, майката на починалия Ники, за когото лекарите твърдяха, че се е самоубил бе записала по спешност час при своя психоаналитик – д-р Оушън. Мъката й бе преминала в ярост, после в безпомощност и отново в гняв до момента, в който защитните реакции на организма започнаха да отделят достатъчно естествени инхибитори за хормоните на емоции и каменното изражение застина на лицето й. Разговаряше спокойно с доктора, той на свой ред я изслушваше и се опитваше допълнително да подсили едвам закрепилото се самообладание.

- Госпожо Оксфорд, замисляла ли сте се да се запишете на някакъв курс или кръжок с философска насоченост?

- Не, докторе, нямам време! Карам двадесет и четири часови дежурства в болницата, след което ме чака кратка почивка, къщната работа и посещение до майка ми, бедната, вече е стара, страда от болестта на Алцхаймер и.. говорила съм ви, нали? Знаете за какво става дума.

- Да, но мисля, че имате нужда от цялостна почивка, защо не си вземете отпуск?

- Може би сте прав, но ако не върша нещо ще се побъркам!

- Вземете си отпуска и се погрижете за себе си – каза доктор Оушън, след което направи кратка пауза, бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади визитника и подаде едно малко бяло картонче на жената – Ето, вземете, това е един мой приятел, добър специалист, кажете му, че аз ви пращам и ще ви направи отстъпка от прегледите.

Катрина взе визитката и с все още зашеметена глава благодари на д-р Оушън и тръгна към вкъщи.

OperaIx + Sold:

Не знам дали всички светове са създадени от богове, но обзалагам се, че жителите на Кламтдам също не знаят - защото това малко селце в полите на Ветровитите планини бе със сигурност забравено от всякакъв вид висши сили. За това свидетелставе фактът, че селцето не се бе променило особено в последното столетие, едвам бе чуло за нашествието на блатните същества преди 60 години и бе изпратило едно единствено момче в последвалата война. Момчето вече трябваше да е дядо, ако още бе живо – така и не се завърна в родния си Кламтдам.

Животът в Кламтдам си течеше както обикновено- оживлението по уличките започваше от ранна сутрин ( пет свити от студът старчета изкарваха козите си на паша ) и приключваше късно вечер ( същите пет старчета се прибираха с доволно зачервени носове от виното, което бяха взели за изпът ). В селцето беше почти през цялото време снежно, а двата месеца по-силно слънце даряваха благата, от които жителите можеха да сварят вино, ракия и всякакви други алкохолни отвари. Затова и бизнесът с плажни хавлии западаше скорострелно, но Бернард не се отказваше. Всяка вечер тачеше нови и нови хавлии. На него му беше дошла гениалната идея да изобразява кози, овце, коне дори и крави на хавлиите. Това сто процента щеше да изтреля бизнесът му на върха.

Същевременно в горите на южния край на Ветровитите планини се намираше малко селце покрай, което минаваше само една пътечка ( Тя беше толкова обрасла, че самите жители едвам я забелязваха и то само защото знаеха, че е там). Там живееше Дъг . Той носеше с гордост длъжността – дървар на Ментс.

Дъг дълго обмисляше своя голям пробив на пазара. Представяше си как някой ден ще отвори сергия в центъра на Ментс. Всички щяха да се редят на опашка зада си купят от неговите дърва. Беше си измислил дори рекламна фраза : „ Дърва за огрев, насам народе, най – прекрасните дърва за огрев!” Дъг не отдаваше голямо значение на факта, че в село Ментс има само един сезон – Лято.

Тези резки промени в климата се дължаха на странното разположение на Ветровитите планини. Самото име „Ветровитите планини” го оправдаваха много добре непреставащите въздушни течения, който формираха тъй странния климат.